Старата къща се сепна и гредите й изскърцаха под тежестта на прогнилия покрив. Ослуша се пак и сърцето й трепна, което отново накара гредите да простенат. Дали сънуваше или наистина портата беше промърморила студено „добре дошъл“. Старата къща спеше от доста време. Предпочиташе съня. А когато не спеше си спомняше младостта и често въздишаше, което отново караше гредите й да потреперват. Помнеше всичко, откакто майсторите развяха българския флаг от покрива. Това беше традиция, която се спазваше, за да се знае, че още един дом се е усмихнал в хубавия ни край, още едно гнездо е свито и птичетата в него ще го пазят и домът ще пази тях. Помнеше и тревогата в погледа на младия си стопанин преди да му се роди първото дете, помнеше как босите стъпки на малчугана ставаха с годините все по-уверени и тежки. После радостно слушаше майчините песни, когато дойде второто малко човече, а сетне коленцата на третото дете нежно галеха пода й. Старата къща ги пазеше от студ, вятър и слънце. Милваше ги нощем със свежия полъх от прозореца през летните жеги и ги приспиваше с нежния пукот на сухи дърва в печката през студените зимни дни. Напролет, лозата, която се катереше по стената й се оглеждаше важно-важно и пълзеше нагоре, а къщата с радост й помагаше. Харесваше тази зелена пролетна премяна. После, после, всичко угасна. Старата къща не разбираше къде изчезнаха всички. Един ден, вратата се затвори за последен път и от тогава, прозорците й не грееха, гредите й започнаха да скърцат, а покрива едвам се крепеше. Понякога, Старата къща се чудеше къде е отнесено знамето, българското знаме, което се вееше гордо на покрива преди толкова много години. Дали беше оцеляло или седи парцаливо и захвърлено? А може, пък, някой човек да го вее и сега, върху друг покрив. Това се чудеше, когато чу отдавна ръждясалата порта да изрича през зъби „Добре дошъл“. Бълнуваше ли или говореше насън? Прекалено дълго, Старата къща се беше надявала някой да отвори вратата и да пусне светлината вътре. Вече не таеше никаква надежда. Спеше, сънуваше или будуваше със спомена. Веднъж, не толкова отдавна, тя отново чу Старата Порта да мърмори нещо. Сепна се, дори се опита да запее, но се оказа, че през прага е влезнало едно измършавяло коте. Старата къща с цялото си сърце го приюти, пазеше и малките котенца, които се появиха не след дълго, но те не се заседяха и един ден просто изчезнаха и никога не се върнаха. Тогава, Старата Къща реши, че ще пази всеки с цялото си сърце. Само да прекрачи прага. Но прагът се покри с прах и кал и нито човешки крак стъпваше върху него, нито дори коте или куче не легна отпред. Много пъти слънцето и луната изгряваха и залязваха, но колкото и да се опитваше, Старата Къща не можеше да задържи в себе си тяхната светлина и прозорчетата й оставаха все така тъмни. Плачеше единствено, когато валеше. Улуците бяха прогнили точно над тях и дъждовната вода се опитваше да отмие мъката й, като се стичаше по запрашените й прозорци. Зимата й беше студено и тя се опитваше да се сгуши в преспите сняг, но от това гредите й се изкривиха, започнаха да гният, покривът леко килна и всичко вътре започна да скърца и стене. Ето, отново Старата къща чу, как гредите й проскърцаха, вече не смееше да въздиша, за да не се срути под тежестта на собствената си мъка. Тогава се случи. Не, не се срути. Някой прекрачи прага и се чу едно забравено „щрак“, лампата, цяла обвита в паяжини се зачуди и после….грейна. Човек е. Човек е, зарадва се Старата къща. Човекът тихо пристъпи, после се подпря на стената загледан някъде през нея. Направи две крачки и отвори един шкаф. Взе нещо от там и се зачуди. Как е оцеляло? Как е възможно? В ръцете си държеше чисто ново знаме. Знамето на неговия баща, който строеше къщи и който отдавна не беше на този свят. Човекът седна на пода, прегърна единственото нещо, което времето не беше успяло да погуби и заплака.

С.К.