Златоград – Един далечен забравен родопски край. Здравата крепост на българщината в Даръдере. 
(Статия във вестник „Слово” бр. 3842 / 20 ІV 1935г.)

От толкова многото ми странувания по нашата хубава страна, единствено градовете Даръдере и Пашмакли не познавах до сега. И ето, че щастливата или нещастна съдба – това още не мога да кажа – ме доведе в първия град, за да опозная по – добре и този далечен и забравен от всичкини край. Подпомагайки търсениятави по картата трябва да ви опътя да намерите този град на най-южния край на Царството, четири – пет километра от границата ни с Гърция и най-близкото до бяло море. Единственото по-дпбро съобщително средство в този район е пощенския камион, който през ден и два тръгва от Кърджали през Мастанли (Момчилград) за да ни тътре 8-9 часа около долината на река Суютлийка (Върбица), десния и най-голям приток на река Арда по дългото протежение (80 км) по пътя за Даръдере. Пак от Кърджали два два кервана с около 50 камили, с всичките им южни особености, попълва превоза главно на царевица на този беен край.
Средните Родопи в Кърджалийско се отличават с плешивия си характер на своите бърда и възвишения, бедната си песъчлива каменна почва и слаба растителност. Изглежда обаче че тази почва е най-пригодната за тютюнева култура, която е главния тук поминък и за защото в долината на река Суютлийка, дето е разположено и селото Джебел (Шехъ Джумая) се ражда най-хубавия и най-скъп тютюн наречен „джебел басма”. Едва в даръдеренско дъбовите гори започват да стават по кичести, за да преминат на юг зад границата в девствени лесове. У нас хубавите чамови гори започва от Устово и Пашмакли (Смолян) на запад. Близката граница позволява да се правят приятни екскурзии до там и от височината, сутрин рано, да се любувате на Белото море  към Бору-гьол с островите Тасос и Самотраки и да размишлявате болезнено за славната мощ на родната армия и за глупостта на нашите дипломати и държавници.
Градът Даръдере е разположен на около 500 метра над морското равнище в долината на Голяма (Ерма) и  Малка река, които в среде града се събират за да образуват по нататък река Суютлийка. Стари турски каменни сводови мостове, малки и по-големи, осеяни доста разточително, улесняват движението и украсяват течението на тези две рекички. Трите отделни махали на града са образувани все от бели, просторни и широки паянтови къщи в чист български стил, украсени от вътре с удобни ракли (долапи), дълги мендерници и чисти бели пердета. Израдната чистота в къщите е отличителна черта на даръдеренките. В по-далечно минало градът е процъвтявал със своя прочут абаджийски еснаф, който задоволявай с произведенията си  на юг цялото Беломорие, а в по-близките години, когато тютюнът имаше по висока цена, населението е било също тъй достатъчно щастливо. Днес обаче то е бедствено положение, а през а специално през тази година сушета го остави в по-тежко състояние.
Според последните правителствени наредби, Даръдере се преименува Златоград. А тъй като, днес за днес, в града няма никакви злато, а само нищета и бедност, то затова населението на подбив преиначва новото име на Гладоград.  –  Все пак, името Златоград има своето правилно указание, тъй като околността е пълна с богати минни залежи от олово, цинк, сребро и други. На близко до село Ерма река се намира богата мина за олово, притежание на дружество „Гранитоид” която мина е вече в експлоатация и в близко бъдеще една въжена линия с Мастанли ще докарва продуктите и до този железопътен пунк. Днес Златоград брои около 3500 жители, от които само около 800 души са българи – християни, всичко останало е помаци. Но малобройността на този чисто български елемент има толкова голямо значение, като се има предвид предвид  неговата твърдост и непоколебимост да отстоява с достойнство през вековете, асимилаторския  напъни  и на гърци и на турци. В един кръг от около 50 до 80 км. Всичко е компактна маса помашко население и само на изток от турско такова. Ето защо на даръдеренските българи трябва да с право да се гледа като на твърда българска крепост в този край.  Златоградското помашко население е на границата с чисто турския елемент, простиращ се на изток от града. Този близък контакт се е отразил върху твърдия регилиозен фанатизъм на същото население. Мъжете се отличават с червени или босови фесове, докато по-рано се виждали и каскети, като по заповед от последните години всички са турили пак фесовете си. Помакините носят шалвари от басма с искрящи цветове, а навън се покриват с черни фереджета и черни и бели кърпи на главата. От мъжете те се крият твърде старателно , особенно по-грозните и старите и тази им религиозна изисканост ги прави крайно несимпатични за несвикналите с този им, отживял от времето си обичай. Колкото отивате все по на запад към Устово и Смолян, толкова повече шалварите и фереджетата се губят, за да отстъпят място на старите хубави селски родопски носии. Изобщо тукашното помашко население е мързелив, инертен, послушен, но несигурен елемент. Техния регилиозен фанатизъм се поддържа от неуки ходжи и имами. По пет пъти на ден от трите джамии в града се разнася ехото на ходжите, които подканват правоверните мохамедански чада към молитва. И още две други регилиозни дервишки секти затъпяват по-дълбоко в невежество своите привърженици. Трябва , наистина да имате случай да присъствате поне веднъж на милитвата на тези дервишки текета, в четвъртък и в неделя вечер, за да почуствате или ужаса на един страшен сън, или че сте се в действителност пренесли всред някои дивашки племена от екзотични страни. В продължение на около два чса плътта се изтощава със странни неистиви звуци, удряне на главата и болезнени изкривявания на тялото за да се изпадне в транс и да се добие вдъхновението Аллахово. Ако ли аз бих извикал 300 пъти, колкото главния дервиш брои с броеницата си, за да се изпълни по толкова пъти всяко от странните молитвени упражнения, а само само три пъти, от оня номер, когато из залата на текето се понася страшния гърлен грохот от звероподобните човешки същества, то слабите ми гласни струни биха се така развили, че доктора би ми наложил най-малко 3 месечна епитимия – да не приказвам никак. Все пак, при липсата на всякакви други развлечения за нас тези вечери в двете еазлични по съдържание дервишки текета, са като гледки на кино , с тази разлика, че липсва всякакъв екран, вместо който представлението се развива в действителност пред самите ни очи.
Ала когато почудата от всичко това премине в душите ви остава едно тягостно чувство, че простодушни чисти българи могат да бъдат до толкова регилиозно заблудени та се оставят до такава степен във време когато държавата харчи толкова за просвета. И наистина помаците знаят, че са помохамеданчени българи – сами признават това, защото говорят само на звучен български език, без да знаят турския и защото и до днес в много помашки села се палят в къщи срещу неделя запазени от старо кандила и в раклите се намират скътани металически икони на Св, Богородица и Разпятието Христово. Но безпрогледната им простотия и умело подържания регилиозен фанатизъм  не им позволяват да направят елементарна разлика между народност и религия и затова отождествяват мохамеданството с турската вяра и народност. Прочее, работата на нашите просветни дейци си остава все същата: да има се разтълкува и втълпи в главата тази разлика, а след това останалото ще дойде само по себе си. Ако не би нещастната междосъюзническа война, а след това галените гюмюрджийски депутати на дядо Радославова и въобще мръсната партизанщина и в този край, където тя по-пакостна от всяко друго място в Царството е потърсила повечето гласове само за депутатски меснета, жертвайки всички постигнати успехи на просветата и народната политика по тия краища – може би днес тъй важния въпрос с помашкото население не щеше да бъде в се този жалък вид, заваен от преди Балканската война. Да се надяваме, че новото време ще заработи с повече плано мерни грижи и с нови импулси за истинското културно-просветно и национално възпитани на помашкото население….
Лошите съобщителни средства, голямата отдалеченост от другите по-наслени пунктовее и страшната самота правят от Златоград същински Диарбекир за изпратените в него чиновници. Като пункт за политическо заточение, той е бил не по-малко използван; не рядко даръденските граждани са били обиждани с нарапеното им съжителство на опасни апаши, склонни рецидивисти, отявлени комунисти, анархисти, македнстващи, добруджанстващи, противници партизани и накаря дори с монархисти.
Чаршията се сътои от две кръчми, две кафенета, десет бръснарници и няколко дюкена, наредни по подобие на големите чуждестранни магазини, защото ма едно и същ място един стопанин е подредил хармонично и фурната и бакалията и манифактурата и аптеката и склада с царевица и всичко друго, което е нужно да задоволяват културните изисквания на Златоград.